Начало » 2010 » Юни » 21 » Признание за литературните таланти
22:43 Признание за литературните таланти | |
 Симона Стефанова от ХІ б кл. и Георги Георгиев от Х б кл. за пореден път доказаха, че възпитаниците на ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” гр. Търговище са талантливи. Симона спечели ІІ място за есе, а Георги – ІІІ място за стихотворение в Национален ученически конкурс „България – Русия, традиции и бъдеще”.
Конкурсът бе организиран в чест на 9 май 2010 г. - 65 години от Победата над фашизма - от Национално Движение Русофили съвместно с Националния военноисторически музей, подкрепен от Министерството на образованието, младежта и науката, Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Синдиката на българските учители.
До заключителния етап бяха допуснати 535 разработки /реферати, есета, очерци, стихотворения, разкази, презентации и рисунки /от 30 общини и над 50 учебни заведения.
Двамата победители получиха грамоти, GSM-и и други награди.
Панделката на дружбата
Есе
Казват, че децата трябва да получат две неща от родителите си – корени и криле. Моето родословно дърво е голямо, мощните му корени стигат чак до Втората световна война, в която прадядо ми Йордан Илиев Вичев е участвал като войник от Трети украински фронт.
Моята баба Бянка била съвсем малка, когато баща й Йордан бил мобилизиран и изпратен на фронта. Той сложил каската на главата си, прегърнал младата си съпруга, притиснал до гърдите си момиченцето, целунал го и потеглил с другите войници. Освобождавали градове и села от фашистите. Малките пастирчета с интерес гледали войниците и нетърпеливо събирали останалите след тях гилзи. Българските войници оставили след себе си следа и със своя героизъм. Навсякъде местните хора ги посрещали радостно, с цветя. Там, далеко от близките си, Йордан навярно се е вглеждал в лицата на чуждите деца и е търсил усмивката на своята дъщеричка. А тя, малката Бянка, все го чакала...
В един прекрасен есенен ден дошло писмо, че войниците се завръщат от фронта. И децата се включили в приготовленията за посрещането. Заедно с майка си и баба си стоплили вода за фронтовака – да се изкъпе, че в окопите какво ли нямало... Приготвили трапезата – ех, не била много богата в тия военни години. Възрастните се събирали се на групички и чакали. Таткото на Бянка все не идвал. Водата изстинала, момиченцето започнало да плаче. „Защо татко го няма?” – попитало баба си. Старата жена само избърсала очите си с края на престилката и промълвила като на себе си: „И детето знае, че баща му няма да си дойде...” Изведнъж вратата се отворила и на прага застанал Йордан, Бянка и майка й се затичали към него. Момиченцето се сгушило в топлата му прегръдка. А татко му извадил едно пакетче от войнишката раница и го подал на дъщеричката си. Една малка бяла панделка се разгънала и разцъфнала в детските ръчички. Една малка бяла панделка, събрала в себе си голямата бащинска обич на войника.
На другия ден бялата панделка греела в косите на Бянка, но повече греела нейната усмивка.
Моята майка е живяла в друго време – без грохота на войната, без черните забрадки на жените. Но и тя пази своите спомени в кутията на времето. Когато била ученичка, си пишела със свои връстници от Съветския съюз. С нетърпение очаквала да види в пощенската кутия шарения плик от далечната страна. И думите: „Здравствуй, Валинка! Я хочу с тобой переписываться!” Какво ли не си разменяли българските и съветските пионери – картички, значки, снимки, дори хартийки от бонбони и шоколади – и всичко им носило толкова радост! Мама си пишела с Ладочка от гр. Москва. Един ден получила плик, малко по-дебел от друг път. Какво ли имало в него? Нетърпеливо затуптяло детското сърчице. Изтичала при майка си и отворили писмото – една малка бяла панделка се разгънала и разцъфнала в детските ръчички. Една малка бяла панделка, донесла толкова радост! А баба ми Бянка, нейната майка, заплакала.....
Аз живея в ХХІ век – в моята България мъжете не носят военни каски. Моят прадядо Йордан вече не е между живите, но в нашето семейство пазим като скъпа реликва неговия орден по случай тридесет години от победата над фашизма. Пазим и обичаме всичко, свързано с Русия.
Аз имах щастието да почувствам силата на тази велика страна! През миналото лято прекарах три седмици в международния лагер „Московия”. Три седмици, които отлетяха като миг. С моите верни приятели споделяхме радост и тъга, танцувахме, пяхме, плакахме... Разстоянието сега ни дели, но дирята остана в сърцата ни. Душите ни, въпреки всичко, са заедно. Те са свързани с бялата панделка на дружбата ни - чиста и безкористна като дете.
Бялата панделка, която свързва цялото ни семейство с великата руска земя.
Аз бях там и си обещах, че ще се върна, защото знам, че ме чакат.
Аз притежавам най-важното – корените и крилете, които ми дават моите родители.
Симона Стефанова ХІ б клас
ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” Търговище
Литературен клуб „Любословие”
Приятелство на вековете
Беше тъмно.
Тъмна беше светлината.
Нямаше огън.
Само тъма.
Къде остана екът на борбата?!
Защо забравихме какво е тя?!
Не сме сами.
Зад нас стои велик народ.
Зад нас са векове, години.
Избягахме от себе си.
Те отново са тук за нас.
Руските войници бранят нас.
Не сме сами, защото те са тук.
По пътя на годините заедно вървим.
Искрата жива е във нас.
Благодарим им, че са тук за нас.
Благодарим им, че са наши братя.
Благодарим, защото вече няма мрак.
Благодарим, фашизмът век е мъртъв.
И огън нов ще загори.
И светлината вече ще е светла.
И отново има бъдеще.
Заради тях.
Георги Георгиев Х б клас
ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” Търговище
| |
|
| |
| Общо бр. коментари: 0 | |