Симона Тимчова Стефанова от 11 б кл. на ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” Търговище спечели І място в конкурса за есе в ХІІ-я национален празник „За хляба наш”, който се проведе от 26 до 28 април 2010 г. в Благоевград под патронажа на кмета Костадин Паскалев. В обявените 9 конкурса участваха 1052 ученици от първи до дванадесети клас от 54 населени места от страната – Благоевград, Шумен, Варна, Ямбол, Пловдив, Плевен, Сливен, Силистра, Русе, Търговище, Стара Загора, Казанлък, Нова Загора, София, Кюстендил, Стражица, Перник, Разград, Кърджали, Ардино, Габрово, Севлиево, Дряново, Трявна и др. За първото място в конкурса за есе се надпреварваха 60 ученици.

     Симона ще получава в продължение на една година стипендия от Министерството на образованието, младежта и науката в размер на половин минимална работна заплата за страната. Наградите са съгласно Програмата на Министерски съвет за насърчаване на творческите заложби и закрила на деца с изявени дарби. Празникът е подкрепен от Федерацията на хлебопроизводителите и сладкарите в България и Регионалния съюз на хлебопроизводителите и сладкарите.

     Проявата е посветена на 22 април - Международен ден на Земята, и се организира от Община Благоевград и Обединен детски комплекс.

 

 

Есе

 

     Така е било някога...

     Слънцето едва прокрадваше лика си зад отсрещната планина. В прохладната пролетна утрин пурпурната му усмивка беше предвестник за наближаващите светли дни – дните на Христовото възкресение. Димана метна кобилица на рамо и се отправи към бистрия извор. Напълни менците и леко прегърбена под тяхната тежест, се запъти обратно към дома. Бързаше да се прибере, докато дечицата й още бяха в прегръдките на съня, а трябваше и мъжа си да изпрати на нивата.

     Прибра се и портата хлопна зад гърба й. Остави менците на земята. Свекърва й вече бе нахранила животните. Днес всички бяха някак по-пъргави от друг път. Димана прибърса потта от челото си и се запъти към голямата одая. Там бяха пълните с брашно нощви, чакащи в тях да се роди хлябът - разковничето на човешкия живот. В тези години трапезата не беше богата, но Бог беше милостив – хляб имаше за всички, добро имаше за всички. Жената запретна ръкави, прекръсти се и се захвана за работа. Загреба няколко пъти с гребача от най-хубавото брашно, което пазеха само за празници – така я бе научила майка й, а тя го знаеше от своята майка. Издигна ситото нагоре и леко го запремята от ръка на ръка, като го потупваше галено. Димана месеше тестото и душата й се изпълваше с радостни мисли. После го покри с белия месал и го остави да диша - да изпълни нощвите.

     Слънцето вече изгря на хоризонта, извиси се в центъра на небесната шир и оповести жаркия ден. Младата жена чуваше глъчката на дечурлигата. Днес те не бързаха да започват своите игри, очакваше ги нещо по-важно – трябваше да приготвят с мама и баба погачата за празника. Събраха се в голямата одая. След като се увери, че тестото е готово, Димана отново се прекръсти, промълви молитвата си за благополучие и всички се заеха с украсата на празничната погача. В детските ръчички се появиха различни фигурки от тесто - пиленце, агънце, цветенце... и всеки искаше да сложи своята фигурка пръв. Най-отгоре направиха слънцето и неговите лъчи, греещи над цялата къща. А в центъра на погачата поставиха кръст - същия онзи кръст, на който Христос бе разпнат и от който по-късно се възвиси за нов живот.

     Когато после цялото домочадие се събра около софрата, Димана внесе опечената погача, от която слънцето руменееше като истинско и с лъчите си ласкаво галеше всички. Уханието на топъл хляб изпълни одаята. Детските ръчички нетърпеливо посягаха към хляба, но... още малко търпение. Молитвата, кръстният знак, благодарността към Бога, изречена от старата жена – за да бъде пълна трапезата ни, за да сме живи и здрави всички вкъщи.

     Така е било някога...

     А днес?

     Събуждам се и отварям найлоновата торбичка, за да си взема хляб за закуска. Не си отчупвам от него, защото хлябът отдавна се продава нарязан. На пръв поглед удобство – нали? Жалкото е обаче, че хлябът вече не носи благоуханния аромат, че не се къса на конци, че я няма мекотата и белотата на бухналите самуни... А филийките лежат наредени и задушени в своя найлонов затвор. В забързаните ни дни действаме като роботи – посягаме към хляба по навик, дъвчем по навик, гълтаме по навик. Вече „консумираме”, „приемаме”, „задоволяваме глада”... Дори забравихме хубавите народни думи „ручам”, „софра”, „самун”, „гаванка”... Хапваме на крак, в картонени и пластмасови кутии, на улицата или в парка.

     Всяка сутрин в училище малките деца получават безплатно закуски. Минавам покрай кошчетата в коридорите, а там – половинки и дори цели пици, рогчета, мекици. Най-големият от всички грехове – да хвърлиш хляб, от който се нуждаят може би много други деца, наистина гладни. Сигурно обаче за тези постъпки има основателни причини. Дали защото децата имат пари да си купят други неща за ядене, по-привлекателни и по-нездравословни? Или защото закуската е едно сухо хлебче с пъхнат в него салам от соя и полят с прозрачен кетчуп?

     А в същото време колко бедни хора ровят из контейнерите за късче хляб и събират изхвърлените закуски. Виждаме ги и в нашия град, а те са и по цял свят. Преди няколко седмици след разрушителното земетресение в Хаити хиляди нещастници останаха без покрив над главите си и без хляб – животът им се сгромоляса. Виждам в репортажите оттам как се радват те на всяка бутилка вода, на всеки хляб, защото знаят цената на бедността.

     Българите са имали много традиции, свързани с хляба. Софрата е събирала цялото домочадие и в делник, и в празник. С песен мъжете започвали да орат и да сеят, с песен жените жънели златни класове. Питка месели за годеж и сватба, за новородено, за прощъпулник, за помен. Защото хлябът е тялото Божие, защото хлябът е живот.

     Днес много ритуали са изчезнали в забравата на времето. Днес благоговението към хляба се е превърнало в практицизъм. Нощвите са проядени от дървояди, а месалите... дори думата е непозната за много хора. Живеем в нова ера – по-модерна и по-богата, но ера без ценности. Вместо бяло брашно сега в хляба има заместители, стабилизатори, консерванти и т. н. Вместо в бабините нощви хлябът се ражда в огромните цехове, не с песните на белоръките българки, а с трясъка на машините. Вместо в селските пещи се изпича в големи тави, почернели от употреба. Вместо на софрата, завит с шарения месал, готовият хляб е в пластмасови палети и в клетки на колела...

     Аз вече нямам село. Но често в сънищата си виждам моята прабаба Димана и нощвите, в които тя неуморно меси белите хлябове. Чувам звъна на нейните менци, усещам аромата, носещ се от пещите. От нейния хляб си отчупвам комат, поръсен с малко солчица и го хапвам с бялото домашно сирене. И въпреки че ги няма големите нощви и белите пещи, на всеки празник с моята майка си месим обредна погача, която покриваме с бабиния месал. После пак го прибираме в шкафа – като светиня. И така... до следващия празник. Радвам се, че имаше кой да ме научи. Ще се радвам и аз да науча моите деца - да познават и те вкуса на истинския хляб. На нашия, българския хляб! Хлябът, който ще бъде вечната ни връзка с вярата Христова и със земята българска!

     За да има някога, днес и утре...