Випуск 2010 г.

 

     Бавно прелиствам снимките и в съзнанието ми нахлуват незабравими моменти от миналото. Като че ли беше вчера. Как неусетно минава времето. Спомням си какъв бях преди дванадесет години - малко момче с детски мечти. И детето порасна, мечтите – също. Колко много неща се промениха в живота ми. Срещнах различни хора – достойни и недостойни, честни и лицемери... Неусетно дойде и моето време. Ето, че се намирам пред кръстопът и си задавам въпроса „ А сега накъде?”...

     Дойде моментът да оставя зад себе си онази врата, през която се минава един път в живота - училището… Изпитание, тъга, радост, опека и подслон. Незабравим кът, в който намерих топлината на сплотеността и изпълнената с вечна усмивка игра. Обширен коридор, детска глъчка, крясъци, смях - понякога галещи ухото, друг път непоносими. Как ти си иска да застанеш пред вратата, да постоиш за миг, да запомниш аромата на училищния коридор, веселата песен на звънеца, учителите, приятелите. А стане ли въпрос за класна стая - сърцето ти трепва. Всеки мускул от тялото ти се напряга и само чакаш заветното „Клас, стани!”. И сякаш безброй иглички пробождат тялото ти, но в следващия момент ти вече си пред дъската. Невъзможно е да се забравят тези моменти, изпълнени с мили спомени. Спомени за отминали събития, отдавна отшумели думи и привидно зараснали рани. Мигове, отлетели като сън! Но…годините минават. Променят утрините ни, спестяват залезите, променят тялото ни, но душата... Душата ни остава същата - млада и чувствителна! Изпълнена с любов. И нека.

     В този забързан свят имаме нужда от глътка въздух, от малка спирка, където да поседнем и да се заредим. Да разтворим сърцето си, да си спомним забравени мигове и отново да поемем по пътя си. Сега се намирам на поредната спирка от моя живот, когато трябва да се сбогувам с моето училище. А то е същото, като да напуснеш родния си дом… Отсега нататък ще се връщам там само в спомените си. За мене ще бие последният звънец, звънецът на раздялата.

     Сякаш се оглеждам в пречупено огледало и от едната му страна стоят миналото, спомените, а от другата – настоящето, неизвестното. А границата между тях е тънка, огледало, в което се оглежда душата ми. Кръстопът без пътеки няма. Застанал пред новите врати, водещи до незнайното, в съзнанието ми изникват редица въпроси, чиито отговори предстои да открия.

     Учители, благодаря ви! Вие ми дадохте ключа към светлината в живота. Показахте ми пътя към бистрия извор, от който всеки иска да отпие с наслада. Дарихте ме с духовна храна, направихте от мене личност. Нека ви има! От вас научих много истини за живота. Научих, че е трудно да се определи къде да се тегли чертата между това да бъдеш добър и да не нараниш чувствата на хората, и това да защитаваш всичко, в което вярваш. Вече знам, че трябва да се радвам на малките неща, които за повечето хора са нищо. Разбрах още, че трябва да си много упорит, за да успееш в живота. Единственото, от което се нуждая сега, е да имам достатъчно време, за да докажа себе си в играта, продължаваща и в настоящето. И да знаете, още не ми е омръзнала. Едва сега започвам истинската, сериозната игра, наречена Живот. В момента душата ми е като кораб, който чака своя екипаж, за да отплува към нови хоризонти. Усещам радост, прилив на позитивна енергия и малко страх от неизвестното.

     От вас, скъпи учители, научих, че писането, както и говоренето, може да облекчи емоционалната болка. Болка, предизвикана от предстояща раздяла. Затова сега пиша, и за пореден път се убеждавам, че наистина е така. За моите осемнадесет години не мога да кажа, че имам много житейски опит. Напротив, не знам много неща за живота. Сигурен съм обаче, че той не е лек, изпълнен е с много разочарования и трънливи пътеки. Но… съдбата си знае работата. Върти в колелото си хубави и лоши мигове и ни предизвиква до последния си дъх да си обясняваме необяснимото. А толкова е просто всичко. Това е животът - вечен и пълен с изненади. Миговете се въртят безметежно и безвъзвратно, блясват за миг точно пред нас и се стопяват. Остават спомените и изпитанията на бъдещето!

     Любимо училище! Скъпи учители! Незабравими приятели! Спомени, които не спират да се раждат в мислите ми… Съвсем ясно е, че не мога да изживея втори път отминалото време. Трябва да гледам напред. Играта продължава. Щастливи мигове ми предстоят. От мене се иска само да се радвам на новия ден и да съхраня всеки хубав миг от него. Да помня доброто, да прощавам до безкрайност... И да обичам!