Сбогуване
Отивам си! Отивам си, Училище. Отивам си от теб. Казвам го. Повтарям го отново. Трудно ми е да го повярвам. Прекарах тук 12 години от живота си. Сега си отивам. Моето място вече не е тук. Повече не ти принадлежа. Друго е вече моето призвание, друга е моята цел.
Отивам си! Отивам си от този град, от тези хора, от моето по детски наивно и чисто Аз. Пораснах, Училище! Защо пораснах? Друг град ще ми е дом, ще ми е пристан. Други ще са хората на чина до мен. Други ще са чувствата. Друга ли ще бъда аз? Друга ли ще бъда, Училище?
Отивам си, Училище! Време е! Повече няма да вървя по твоите коридори, да гледам през твоите очи - прозорци, да сядам пред твоите чинове, да докосвам твоите страни – стени. Няма повече, Училище! Няма!
Отивам си,Училище! Но ти оставаш тук. Теб трябва да те има. Оставям ти, Училище, всички верни приятели и познатите учители. Оставям ти ги, Училище, за да се грижиш за тях. Не бъди строгият техен враг, бъди Училище, техният ярък спомен – за принадлежност, за детство. Оставям ти, Училище, и част от себе си. Оставям ти смеха, сълзите, гнева, мечтите... Тези мечти, Училище, тези мечти, които заедно създадохме – тях ще преследвам, Училrще. Не знам къде ще ме отведат, не знам дали ще съм удовлетворена, не знам дали ще ми се сбъднат. Не съм сигурна в нищо, Училище!
Но трябва да тръгна. И където и да отида, каквото и да стана, аз ще се връщам при теб, Училище! И тук ще бъда все една и съща. Ще бъда винаги някогашното дете с блесналите очи и необятни мечти. Такава ще бъда за теб, Училище. Едно от твоите деца.
Отива си, Училище! Едно от твоите деца поема по пътя. Сега!
