Преди повече от 1300 години един древен и силен народ единствен успява да създаде своя държава. Това е България. Моята родина – древна, силна, могъща и много красива. В България съм се родил, живея, слушам най-хубавите думи, защото са български, пея най-хубавите песни, защото са на моя народ. Това е страната, в която не само съм роден, но се чувствам свободен и защитен. Тук е всичко, което липсва навсякъде по света. Любовта към Отечеството е ценност, която много хора съхраняват и днес. Моята страна е единствена и неповторима, малка по площ, но събрала в себе си цялата красота. Тя е щедро надарена от природата с изключително многообразие на пейзажа: лазурно море, планински върхове, равнини, водопади, пещери, скални феномени. Това е само малка част от българската природа, която е като вълшебна приказка. Красотата й се крие в нейното многообразие и величие.

 Аз съм горд, че съм роден в България – една благословена от бога страна! От нейната природа всички се възхищават – и българи, и чужденци.  Много  писатели, художници, певци са възпели красотата й в своите произведения. Един от тях е Алеко Константинов, който обичал много да пътешества не само по света, а и в България. С перото си е нарисувал впечатляващи картини, една от които е в пътеписа му "Какво? Швейцария ли?...” Когато я прочете, всеки българин придобива европейско самочувствие: "Скалите,  скоро! Боже, каква е тази пропаст! Каква е там онази бездна, от която се издигат облаци към небето? Спускайте се надолу, спускайте се по стръмнината, потънете в гъстата мъгла… Не се спирайте, напред! Още малко, още един хълм,… Погледнете сега! В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата! Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса… Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо!”

Скоро прочетох за кампанията на единственото в България англоезично списание „Vagabond”, чиито читатели чужденци избират символа на България. Интересно е да се видим през очите на „другите”, да разберем дали стереотипите, които сме изработили за самите нас, се възприемат от другите като типично български? Какво означават за един чужденец Мадарският конник, Царевец или Розовата долина? Склонни ли сме да се самоидеализираме, или се подценяваме? Зарадвах се, когато прочетох, че утрото в Родопите е „каквото няма никъде другаде по света, абсолютно зашеметяващо и различно от всяка една друга сутрин в Апенините или Алпите”. Зарадвах се, когато прочетох, че мартеницата е нещо уникално. Ирландец обяснява, че тя би могла да има чисто практическо предназначение: „Погледнете какво направи Ирландия с детелината, същото може да направи България с мартеницата, защото това е нещо запомнящо се, уникално и много красиво.” Централна София с джамията, православните църкви и синагогата също е един от символите според чужденците, защото показва, че България е открила мултикултурното общество още преди векове – такова, каквото Алеко е видял в Европа и в Америка. Зарадвах се, когато прочетох, че нашето Черно море и за чужденците е неповторимо. Но като нещо типично нашенско те посочват и презастрояването на Черноморието. „Българите не само успяха да презастроят брега си за по-малко от пет години, те го застроиха така, че сега едва ли има и пет плажа без хотел на тях.” Да не говорим за бездомните кучета, за оскъдно облечените жени в рекламата на известната мастика с дини, за студентсткия град, където няма библиотеки, а барове и дискотеки... 

Винаги,  когато пътувам из България, затаявам дъх и сърцето ми трепва пред невероятната природа. Откривайки величествените й красоти, аз я обиквам повече. Всички посетени места остават в съзнанието ми, а видяното е незабравимо. Широкият свят предлага изобилие от планини, морета, водопади. Всеки от нас иска да посети красиви и невероятни места. Нужно ли е за целта да напускаме страната си и да търсим красотата в други държави? Време е да прогледнем и да започнем да виждаме българското, което е около нас, за да го ценим и уважаваме повече. Трябва първо да посетим чудесата на България, преди да тръгнем за чудесата на света. 

Всеки има различни идеали и мечти. Има хора, които предпочитат да платят за скъпи екскурзии в чужбина, без да са опознали своята страна. Хубаво е да се пътува, но ако не се познава родината, няма да как да се сравни видяното. Не е необходимо човек да измине дълъг и труден път извън страната си, да разбере, че България е красива и неповторима. Нейните равнини, долини, кристални езера, реки не могат да се сравнят нито с воалите на Ниагара, нито с Гранд Каньон. Само България съчетава в себе си всички прелести на природата. Да послушаме съвета на Алеко Константинов и всеки от нас да ,,посвети един от летните и празнични дни на природата” и само тогава ще разбере, че красотата на нашата родина е необятна и ние трябва да бъдем горди с нея.

Днес цял един народ, достигнал заветната си цел - Европейския съюз, трябва да реши нужно ли му е да съхрани българското. Не му ли тежи определението българин…Не му ли се иска повече европеец да му викат? И докато актуалният Алеков герой Бай Ганьо се  бие в гърдите, крещейки в банята  "Булгар!Булгар! ", то днешните негови  наследници всячески се опитват да се скрият, че са "булгар"! Срамуват се! Закъде сме без българското? Ще съхраним ли онази частичка от него, с която всеки друг европеец би се гордял? Ще загърбим ли изконните български добродетели? Още Константин Иречек е отбелязал в своите етнографски проучвания, че в българския дом вратата е винаги отворена за гости. Вярвам, че ние, новите европейци, пак ще живеем с мисълта и за другите, за бедните, за нещастните. Пак ще пренебрегваме своите проблеми   заради чуждитe.

Бях чел някъде, че българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила! Сега за тези кормила толкова много хора ламтят, че си мисля - дали ще остане поне едно за нас! Може и да ни се присмиват някои, че в Европа ще вървим с цървули по килим, че шкембе чорбата няма място вече  на софрата ни. На тях бих отговорил с думите на Паисий: "О, неразумний и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин!” 

Сами решаваме - дали ще продължим да изпускаме „случайно” отпадъци по земята; дали по български ще притичваме на червено пред забързаните коли! Сами решаваме дали ще сме българи или…”Булгар! Булгар!”

Закъде сме без българското? Ще съхраним ли онази частичка от него, с която всеки друг европеец би се гордял? Ще загърбим ли изконните български добродетели? Още Паисий Хилендарски пише в своята история, че българите са добри и гостоприемни, че са славни и прочути по цялата земя. И Константин Иречек е отбелязал в своите етнографски проучвания, че в българския дом вратата е винаги отворена за гости.

Където и по света да отиде всеки един от нас, той винаги ще носи, ще пази, ще предава любовта към България, защото тя е само една - нашата мила, свидна страна....И ще бъде! Това е нашият земен рай! Една необикновена и прекрасна страна. Трябва да я обичаме така, както я е обичал Алеко. Трябва да я пазим - за нас и за бъдещите поколения!