Начало » 2014 Януари 30 » 29 януари - паметен ден в историята на Търговище!
11:28 29 януари - паметен ден в историята на Търговище! | |
Раждане наново Есе Усещам аромата на стара хартия – такъв е мирисът на самото време. Времето, увековечено в слово, а словото – стаило в себе си спомените за миналото, за паметта, за времето, за героизма, за раждането наново... За хората - онези българи, които водени от своята вяра, с перо или с оръжие в ръка, са възродили българския дух. Хора, разказващи за падения и възходи, затъмнения и развиделяване. Мартенското слънце се крие зад пух от облаци. Почти не го виждам от прозореца. Размърдвам се в стола си. Не съм сигурна от колко време съм тук. Днес се върнах цял век и половина назад. В библиотеката в моя роден град Търговище потъвам в документи, стари вестници, снимки. Потъвам в спомените на мои съграждани. Спомени толкова крехки и ронливи - като хартията, която им е убежище. Словото е пазител на миналото. Самото то е история, която започва в Кишинев. През април 1877 година с Манифест на руския император Александър II е обявена Руско-турската война. Война освободителна! Но преди да се стигне да това паметно събитие в историята, борбата за освобождение е осветена със смъртта на хиляди знайни и незнайни български и руски синове, завършила с величавата трагедия на Априлското въстание, от чиито пепелища и кланета Бенковски изрича: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога не ще оздравее. А Русия – тя нека заповяда!” Историята пази много документи в музеи, хранилища, архиви... Историята проследява хода на Руско-турската война 1877-78 година... Историята свидетелства за великите руски пълководци... Понякога написаното в нейните страници изглежда сухо и безинтересно. Но само изглежда. След падането на Плевен на 10 декември 1877 г. руското командване заповядва решително настъпление. Западен и Цетрален отряд минават под командването на генералите Гурко и Радецки. Съставът и задачите на Източния отряд се определят от заповедта на главнокомандващия от 12 януари 1878 г.: „От всички войски северно от Балкана /освен отрядът на ген. Цимерман/ да се образува Източен отряд с началник негово императорско Височество наследникът Цесаревич. Отрядът да премине в общо настъпление към Русчук, Разград, Ески Джумая и Осман Пазар...” Резултат от атаката на тези руски сили е освобождението на Омуртаг и Търговище само месец преди сключването на Санстефанския мирен договор. Родила се свободата – трудно и мъчително! Раждане наново! Как бих могла да науча за историята на моя роден град без аромата на стара хартия, как бих могла да си представя трагичните януарски дни, когато в Ески Джумая идва свободата. Това станало на 29 януари 1878 г., преди 135 години. Колко много пролята кръв, колко много невинни жертви. В града дошли мнозина българи, смятащи, че ще намерят тук спасение от разбойничествата на поробителите. Пренаселен, малкият ни град се задушавал от пришълците и бързо се задръствал от настъпващите турски войски. В онази безумна вакханалия под ятаганите на поробителите паднали стотици жертви, без оглед на пол и възраст, като техният брой достигнал около 500 души. Половината град бил опожарен, включително чаршията, сградите на прочутия местен панаир, около 400 дюкяна, заедно със стоката им, седем хана, градската часовникова кула и много къщи. По броя на жертвите, разрушенията и огъня, който изпепелил половината град, Ески Джумая станал втори Батак в нашата национална история. Градът гъмжал от турска войска, черкези и башибозук. Много българи напускали родните си огнища, за да се спасят. Коста Керчев, на 29 години, останал в Ески Джумая. В студената януарска сутрин се чули пушки. Хората бягали и се криели. Започнали да се събират на големи групи по най-малките и бедни къщи и дворища. Коста Керчев прибрал в бащиния си дом над 200 души – мъже, жени и деца, изпокрил ги в стаи, изби и тавани. В спомените си той разказва: „Единствената грижа, която имах, е да моля това голямо множество да не издава никакъв звук, да се приспиват децата, а по-големите да се принуждават да мълчат.” На следващата сутрин сред българите настанала суматоха – една жена започнала да ражда. Така на бял свят се появило момченце. Родил се нов живот – трудно и мъчително! Родила се и свободата – трудно и мъчително! Раждане наново! В библиотеката в моя роден град Търговище човек може да намери всичко, свързано с онова време, белязало съдбите на милиони. Тук чакат дописки, писма, истории, мечти... Чакат някой да пожелае да научи за тях, чакат някой да ги срещне със слънцето - отново. Попадам на статия в местен вестник. Тя носи своето послание, както всички източници, запазили късче от времето на Руско-турската освободителна война. Разказва за напрегнато вълнение и очаквани часове, преди руските сили да пристигнат в града ни. Храбрите джумалии били готови с оръжие в ръце да влязат в редиците на руската войска. Организирана била и обща кухня за всички хора, намиращи се тук. Решено било делегация да замине за Осман Пазар, днес Омуртаг, за да моли руската армия да дойде в града. Главната задача била да убеди руснаците, че в Ески Джумая има въоръжени българи, готови да се присъединят към братушките след идването им. Дневникът на 43-ти пехотен полк разказва: „На 17 същият месец бегълци се явиха при ген. Ернрот, разказвайки за жестокостите, на които се подхвърля нещастният град от турците в течение на последните денонощия. Тъй като след извършени разузнавания неприятелски сили не бяха открити наблизо, ген. Ернрот се реши още на следващия ден да изпрати за превземането на Джумаята колона от 43-ти пехотен полк, една сотня и две оръдия под началството на полк. Карганов... /.../ Движение към Ески Джумая... Отрядът се придвижи от прохода към равнината, откъдето ясно се виждаше зарево и гъст дим над града, признаци на разрушения и грабежи, извършени от ръководството на турските власти – отначало от войската, а след това от тези хищници, които в турскита армия се наричат „черкези” и „башибозуци...”/.../ Бързото появяване на отряда от наши войски избави града и християнското население от окончателно ограбване и унищожение...” Начело на руските войски, яздейки преотстъпените им от руската армия коне, вървели пратениците на нашия град, за да показват пътя на своите освободители. Когато наближили покрайнините, живеещите там българи се спуснали и радостно, с все сила, започнали да викат: „Излизайте от скривалищата си! Нашите освободители, братушките идат! Берете китки с чемшир, носете храна и вино, елате към османпазарския път, за да посрещнете освободителите си!” Баба Минка Иванова си спомня, че в този миг джумалии забравили за жертвите, за изгорелите дюкяни, къщи и ханове, и тичешком се понесли към края на града, за да посрещнат братушките. Въодушевлението им било безкрайно. Всички плачели от радост. Едни целували ръцете на освободителите си, други – оръжието им, трети шинелите им, а четвърти даже конете им. Всички ликували, че са се отървали от турското робство и са се съединили с единоверния си едноплеменен народ. Родила се свободата – трудно и мъчително! Раждане наново! Продължавам да чета и попадам на малка книжка, с не повече от 70 странички. Но те са попили мъката и радостта, болката и надеждата на моите предци – свидетели на освобождението на Търговище. Толкова спомени, толкова разказани съдби, толкова изплакани мечти... И всичко това - изтичащо капка по капка от крехките странички на ронливата хартия, напоена с мириса на самото време. Макар и с мъка, и с премрежен поглед, плъзгам очи надолу по страницата - поредната българска участ. Гануша Боярова си спомня: „Теглото ни край нямаше. Бях на 14-15години. Четири-пет години преди Освобождението чувах от по-възрастните, че „Дядо Иван” ще дойде да ни освободи. Беше понеделник, преди Антония (Антоновден). Заранта мама готвеше, бати отиде да напои биволицата, аз пък перях дрехи. Като се върна батю (той тогава беше тридесетгодишен), беше изплашен. „Мамо, турците идват да ни колят!”- каза той. Напуснахме веднага работата си. В миг с плач се разбягахме в съседските къщи. Скрихме се в тавана на Панайот Станчевата къща. Турците влязоха в двора й с извадени ножове. Псуваха и се заканваха. Като разбраха, че на тавана има скрити хора, озверени започнаха да секат с брадви вратите на къщата. Изскочихме на покрива през капандурата и избягахме в къщата на налбантина Димитър. Там имаше събрани около двадесет семейства от махалата. Тук решихме да бягаме заедно за Шумен. Докато се съвещавахме, портата се отвори. Пред нас застанаха трима въоръжени турци с ножове и пушки. Единият от тях се провикна: „Дурън! Коркмаим! (Стойте! Не се плашете!)”. После дойдоха при нас. Взеха парите на всички мъже, както и пендарите и накитите на жените и момите. Аз плачех от страх. Бати, който държеше едно дете в прегръдките си, а друго бе хванато за ръката му, молеше за милост. В този момент един от тези поганци гръмна и уби брат ми. Той падна на земята, държейки две-тригодишното си дете... Всички се разбягахме, кой накъдето види... На следния ден – Антония, чухме, че русите дошли в Джумаята.” Споменът е толкова реален пред очите ми. Мирис на кръв, страх, сковал сърцата, примрели в безпомощните гърди на предците ни. Едно общо джумалийско сърце, биещо и замиращо в миг. Толкова истории, за които думите не стигат. Толкова имена на герои, за които паметниците не стигат. И толкова патриотизъм! Единствено в документите и в родовата памет са останали следи от славното време. Много са опълченците герои от Руско-турската война: Панайот Стайков – опълченец в ХІІ дружина, Лука Христов и Данче Николов – VІІІ дружина, Киро Стоянов – VІІ, Георги Хадживасилев – V, Стефан Трифонов – убит в сраженията при Шипка. За тях и за много други славни борци ген. Гурко казва: „...вие сте ядрото на българската армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия с готовност ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.” Слънцето скоро ще залезе, но аз не мога да откъсна поглед от поредната статия. Тя е за Пеню Колев от близкото до Търговище село Дралфа – участвал в построяването на паметника на връх Шипка. Строителят си спомня: „През 1928 г. арх. Данчов и инж. Заяков дойдоха при мен с молба да поема довършването на Шипченския паметник. Тогава разбрах, че той е бил започнат от майстора Илия Мъглов, но хората му се разбягали, поради суровите условия... Дотогава мислех, че паметникът ще се строи в селото. Беше м. април и като се качихме на върха и като видях какви са условията, се поуплаших. Това изглежда разбра касиерът на комитета Киров, седемдесетгодишен, опълченец, и ми каза: „Слушай, младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се, като баща, заеми се със строежа, иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, заради която се бихме.” Целият изтръпнах и си помислих, тук кръв се е ляла, хора са умирали за свободата на България, та аз от вятъра ли ще се плаша, и като слязохме в селото, сключихме договора... Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, които старателно събирахме за костницата. Хем ни беше страшно, хем гордо!... Откриването стана по-късно през 1834 г. Спомням си върхът почерня от хора...” Днес и в Търговище има паметник на българо-руската дружба. Това е нашата Шипка! Търговищенци помнят на кого дължат своето освобождение. На руските войници с почит и признателност нашите съграждани са изградили паметник в местността ,,Юкя". На една височина, далеко от шумотевицата на града, в красивата борова гора се издига Руският паметник. Това е най-българското място в Търговище! Там, по време на Руско-турската война /1877-78 г./, е имало военно-полева болница. Починалите от раните си руски войници са погребани именно в тази местност. С кръвта и с костите си те осветили това място! През 1927 г. Историческият музей в града извършва сондажи и разкопки и разкрива 17 гроба. Част от намерените лични вещи на войниците днес се съхраняват в музея. По повод на 95-та годишнина от Освобождението на Търговище на мястото е открита паметна плоча. А днес там се издига паметникът на нашите освободители, който събира стари и млади на Трети март. Той представлява архитектурно-скулптурен ансамбъл. Двата барелефа изобразяват срещата на българските мъже с „братушките” и тяхното посрещане от населението с хляб и сол. Избавлението на българския народ през 1878 г. и връщането на България отново върху картата на Европа става възможно благодарение на единението на двата славянски народа - българският и руският. Отразявайки актуалните събития тогава, някои европейски вестници писали, че на Балканския полуостров е създадена нова държава. Не! Държавата не била нова. Това било освобождението й от османско иго. Това е нашето Освобождение! Мартенското слънце отдавна не се вижда от прозореца, настанило се удобно в нощната си постеля. Разлиствам страница след страница, споделям радост и болка, изживявам човешки съдби... Съдби, свидетелстващи за падения и възходи, за затъмнения и развиделяване. И като че ли ставам част от историята, от славата и героизма на българския народ. И дори сега, докато напускам библиотеката, усещам аромата на стара хартия – такъв е мирисът на самото време. Времето, увековечено в слово, а словото – стаило в себе си спомените за миналото, за паметта, за времето, за героизма... За раждането наново... Лидия Красимирова Йорданова ХІІ б клас ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” гр. Търговище | |
|
| |
| Общо бр. коментари: 0 | |